Още една дума се изпречи по път към съзнанието ми, но то ловко я забеляза и прекъсна коварния й план. С годините се научих да не се подчинявам на хорското мнение и упреци – те винаги бяха по-мътни отколкото трябва. Вече не съм чупливото стъкло, което се пръсваше под грозните им, уродливи приказки. Обувам високите си обувки, излизам често без грим , обличам много жълто в петъците и дефилирам с гордо вдигната глава сред проблемите.
Оставям болките и разочарованията да минат през мен като дим. Не ги задържам повече в себе си. Само прочитам съставните им молекули, извличам поуките им и ги пускам да си отидат.
Често пъти през годините повтарях една и съша грешка - до кръв стисках между подпорите на сърцето си хора, които е трябвало хиляди пъти преди това да пусна на свобода и да бягам на нисък старт от тях в обратната посока. Вадех торбата с втори шансове и ги раздавах като безплатни балони на входа на увеселителен парк. После стоях и наблюдавах безизразно как се пукат в нищото без причина. Вече се научих да виждам причините. Винаги имаше злосторник след всяко едно зловещо „Пук!”, което прокънтяваше в сърцето ми.
Всички криволичещи пътечки от миналото ме доведоха до една единствена спирка. До прашната й пейка имаше надпис „ Спри, поеми дълбоко въздух и си почини от бремето на мислите си”. Неухотно го направих. Едва сядайки се замислих къде съм и тогава съзрях големият, метален знак, който се извисяваше пред очите ми – „ Спри да търсиш вината в себе си!”. Да, точно там се намирах. Бях изкарала милиарди минути в самообвинение за хорските думи, гнусни нападки, забележки, които се залепяха като муха на мед за гърба ми. Чувствах се виновна за действията им в разрез със сърцето ми, за какафонията, която вдигаха, стане ли дума за чувства, за вечно мърморещата съседка от блока, за невъзможно кривата си колежка от съседното бюро, глобалното затопляне и разширяването на озоновата дупка, заради дезодоранта ми с мирис на лилии.
Несъзнателно бях пренесла това чувство върху всичко в радиос от 1см до светлинни години от себе си, а балоните във въпросния чувал драстично намаляваха. Дори самият спомен за зловещия им пукот ме стресираше – чувствах се виновна и за него.’ Сигурно подарявах нещо некачествено и евтино, сигурно не давах всичко от себе си, а другите бяха много по-добри и в това от мен. Техните балони какви ли бяха?
След километрично лутане и престой на тази въображаема „пейка” кротко проумях и си казах на себе си - вината за чуждите провали, изтървани нерви, неумение за зачитане на нечии чувства и играта с тях , не е наша! Проблемът не е в нашия „балон”, а в бодливите ръце, които го докосват.
Погледнах на света с други очи – по-ведри , уверени и щастливи. Спрях да разкъсвам мислите си между отминали хора и вместо това ги фокусирах в себе си. Чакаше ме дълъг път към мечтите ми, а загубих толкова много време. Гордо и уверено стъпвах напред. Взех само себе си, уроците и усмивката. И няколко балона…За всеки случай! Искаш ли един? Първо счупи бодлите си!
из книга "Букет от думи"
/лимитиран тираж/