Този роман не е поредната статистика, не е просто цифра излязла от неволен репортаж или измислен сюжет с очакван край.
Той е нечия надежда изписана с букви, които трудно се четат на глас.
Десетки пъти сме чували истории на жени – жертви на домашно насилие, но колко пъти изслушахме гласовете на децата им?
Когато прегръдките в семейството са заменени с юмруци,
похвалите с непрестанни укори, бащината милувка с крясъци, а майчината усмивка с порой от сълзи.
Когато си толкова малък и крехък, за да се изправиш сам пред брутализма,
който всички около теб наричат с думата „детство”.
Вкъщи не е „дом”, вкъщи е страх от утрешния ден.
И всеки се спасява от писъците в главата си с цената на изкривени съдби в бъдеще време.
Следващите думи се пишат най-трудно: казвам се Милена и израснах в домашно насилие. Тук моята майка би ми казала: „Не, не си. Баща ти не ни биеше…много...”. Не мога да й обясня, че силата на шамарите отшумява, но болката от тях остава същата, сълзите пресъхват, но белезите им продължават да горят със сетна сила някъде дълбоко в нас. Дори не говорим за чувствата като унижение, позор, срам, притеснение, които ни хващат за ръка като първа приятелка от едната ни страна, докато някой с ритници ни удря отдругата.
За емоционалните и психологически последици се говори много, но не и за чувствата, които те провокират някъде на дъното, заровени дълбоко под цялата кална вода , с която сме принудени да се давим.
